ХРИСТИЯНСТВОТО: Благовестие или грижа?

Това са две основни неща от християнския живот. Но кое е по-важно?

Добър отговор на този въпрос могат да дадат две от притчите на Исус.

Странният земеделец.

Една от най-добрите илюстрации за благовестие в Библията е притчата за земеделеца, разказана от Исус:

Един земеделец излязъл да сее. Докато хвърлял семената, някои паднали край пътя. Дошли птици и ги изкълвали. Други паднали върху камениста почва, където нямало достатъчно пръст. Те покълнали много бързо, защото почвеният слой бил тънък. Но когато слънцето изгряло, изгорило растенията и те изсъхнали, защото нямали дълбоки корени. Други семена паднали сред трънливи плевели, които избуяли и ги задушили. Някои от семената паднали върху добра почва. Те поникнали и дали плод. Едни родили сто, други – шестдесет, а трети – тридесет пъти повече зърно, отколкото било засято. (Матей 13:3-8)

Исус обяснява, че и в четирите случая земеделецът е човек, който прогласява Божието слово за Царството (Матей 13:19). Семената на словото, обаче, попадат на четири различни вида почва. Това са все хора, които чуват Словото. В първия случай човек не успява да го разбере. Във втория го приема с радост, но не му позволява да промени живота му. В третия грижите на този свят и лъжливият блясък на богатствата не позволяват словото да се развие и да даде плодове. Едва четвъртата почва изобразява човек, който чува Словото и го разбира.

Когато Исус разказва тази притча край Генисаретското езеро, обкръжението му са земеделци и хора с други занаяти, които, обаче, имат достатъчно представа от земеделие. Всеки от тях е наясно, че ако иска да засее нещо и да има максимално добър резултат, никак не би постъпил като описания в притчата земеделец.

Опитният земеделец преди да засее, се грижи за почвата. Не сее край пътя. Разорава почвата, за да премахне камъните и плевелите преди да засее семената.

Тези разсъждения за земеделеца нямат за цел да омаловажат казаното от Исус в притчата му. С нея Той ни показва какво все пак се случва най-често, въпреки нашите усилия. Но и самата притча съдържа в себе си отговора на въпроса как да бъдат достигнати повече хора до Христос - с грижа за тях, както земеделецът първо би се погрижил за почвата. Не е страшно това, че семето ще падне на неподходяща почва и няма да бъде плодоносно. Бог е най-вече, който променя сърцата на хората и ако в един момент човекът е неподходяща почва, в друг момент почвата може да е напълно обработена. Но Господ прави това и чрез нашата грижа. Когато продължим грижата си за човека (дори веднага да не покълне нищо), ще можем и по-добре да знаем в кой момент сърцето му е подходяща почва.

Работата на опитния земеделец, обаче, не приключва и с това. Всъщност, тя едва започва.

В посланието си до коринтяните, Павел сякаш показва как би трябвало да продължи притчата за земеделеца:

Аз посях семето, Аполос го поля, но Бог го направи да порасне. Ето защо, важен е не този, който сее, нито този, който полива, а Бог, който прави посятото да расте. Този, който сее, и този, който полива, работят с една цел и всеки ще получи своята награда според труда си. Ние заедно работим за Бога, а вие сте Божията нива... (1 Коринтяни 3:6-9)

Кое е по-важно - да сеем или да поливаме?

Без да сеем, няма реколта. Без да поливаме - също. Павел пише тези сравнения поради това, че в коринтската църква, която той е основал, а после Аполос е останал да се грижи за нея, "един казва: "Аз принадлежа на Павел“, а друг: "Аз принадлежа на Аполос“" и ги упреква за това с думите: "...Не постъпвате ли като хора от света?"

Няма начин да бъдат достигнати хора за Христос, без изявяване на благата вест, но и хората почти сигурно е, че няма да останат във вярата, ако не бъде продължена грижата за тях. Тя е като напояване на посевите. Без него ще загинат.

Както се вижда, би било грешка да наблягаме на благовестието за сметка на грижата. Доста християни и цели църкви правят това.

Великото поръчение или най-голямата заповед?

В края на евангелията от Марко и Матей, както и в началото на книгата Деяния, Исус изпраща учениците си до всички краища на света, за да свидетелстват за Него. Това изпращане се нарича често в съвремието ни с определението "Великото поръчение". Не е известно кой и кога създава този термин. Има предположения, че се появява чак през 18 в. (Greg Stier). Но дори в един от текстовете, които биват наричани "Великото поръчение", се изтъква повече грижата, отколкото благовестието:

Тогава Исус се приближи до тях и каза: "Дадена ми е цялата власт в небето и на земята. Затова идете при всички народи и ги направете мои ученици, като ги кръщавате в името на Отца и Сина, и Святия Дух. Учете ги да изпълняват всичко, което съм ви заповядал. И помнете: аз ще бъда винаги с вас до края на света.“ (Матей 28:18-20)

За разлика от Евангелието на Марко, където Христивият призив е "Идете по целия свят и проповядвайте Благата вест на всеки човек." (Марко 16:15), в Матей единствено "идете при всички народи" говори за благовестие. Останалата част е отново призив към грижа: да бъдат направени ученици на Христос, да бъдат кръстени и да бъдат научени да изпълняват всичко, което Христос е заповядал на апостолите. Всичко това отнема много време и грижа, нямащи общо със самото благовестие. Нещо повече, последното изречение на Христос в това евангелие е уверяване в това, че Той ще бъде с апостолите до края на света. В този контекст ясно е, че им заявява, че не просто ще им помага в благовестието, но че ще се грижи винаги за тях.

Без да омаловажавам идеята, която е заложена в понятието "великото поръчение", желая да наблегна на това, че когато се вкопчим в нея, може да придобием непълна представа за основното, на което Христос ни призовава в Евангелието. И докато никой от библейските автори не използва израз дори подобен на "Великото поръчение", Самият Христос ни казва абсолютно недвусмислено какво най-много желае от нас. И не просто го желае, но дори ни го заповядва. В три от четирите евангелия Христос говори за двете най-големи заповеди - в Матей 22:36-40; Марк 12:29-31 и Лука 10:25-29. Най-голямата заповед изисква да възлюбим Бога с цялата си същност. Втората, "подобна на нея" - да възлюбим "ближния както себе си". Евангелист Лука, по професия лекар, решава да даде по-подробно разяснение на това как се изпълнява тази втора най-голяма заповед. Прави го чрез втората притчата, която ще бъде разгледана тук - за самарянина.

Кой се е отнесъл като...

Но законоучителят искаше да се оправдае и затова попита: "Но кой е моят ближен?“ В отговор Исус каза: "Един човек слизал от Ерусалим към Ерихон, когато бил нападнат от разбойници. Те го обрали и пребили. После избягали и го оставили да лежи полумъртъв..." (Лука 10:29-30)

След като свещеник и левит отминали човека, един самарянин минал от там и се погрижил за него. Подобно на лекар, без да се вълнува от причините да бъде пребит човека, грижливо промил и превързал раните му. После го завел в един хан и платил на ханджията да продължи да се грижи за него докато се върне.

След като разказва притчата, Исус внася важно допълнение към понятието за ближен:

Тогава Исус попита: "Според теб кой от тези тримата се е отнесъл като ближен на човека, нападнат от разбойниците?“ Законоучителят отговори: "Този, който е постъпил милостиво с него.“ Исус му каза: "Тогава върви и постъпвай и ти по същия начин.“ (Лука 10:36-37)

Исус сменя въпроса от "кой е моят ближен" на "кой се е отнесъл като ближен". С други думи:

Ти си този, който става ближен. Постигаш го чрез грижа.

На това те призовава Христос: "Тогава върви и постъпвай и ти по същия начин.“

Грижа без благовестие?

Живеем във време, когато не само сме склонни да придаваме абсолютна важност на това, което сме си нарекли "Великото поръчение", но и на това, което започваме да вярваме, че значи историята за самарянина. Както текстовете, които сме нарекли "Великото поръчение", така и тази история я откъсваме от контекста, в който е поставена.

Днес е модерно да се вярва в доброто, което човекът може и трябва да постигне без Бог. Една от основните мисии на държавата и на все по-вземащия власт неправителствен сектор е нещо, за което през предишните почти две хилядолетия основно се е грижила Църквата - социалната дейност.

Хитлер вярваше, че лично той полага основите на описаното в Новия Завет хилядагодишно царство (Откровение 20:1-7). Затова нарича фашисткото управление не само "Третият райх" (райх = царство), но и "хилядагодишният райх" (Historynet). Това е злокобна идея за "Божие царство". Без Бог! Комунистическата идеология се състоеше в това, че подобно на ерусалимската църква, описана в Деяния (които "имаха всичко общо" - Деяния 2:44), партията ще може да постигне такова равенство. Без Бог! Неправителственият сектор днес вярва, че най-вече посредством силата на доброволчеството, може и трябва да се постигне цялостна социална промяна към по-добро. Чрез доброволчеството, светът ще става все по-добър и справедлив. Отново - без Бог! Без съмнение, вярата в доброволчество не може да нанесе вреди съизмерими с фашистките и комунистическите тоталитарни режими. Но светът вярва, че идеята за грижа може и трябва да е напълно откъсната от християнството. Нещо повече, че само тогава хората вършат нещата наистина свободно, без религиозна принуда. В отговор на тази тенденция, множество църкви създават големи социални програми, вярвайки, че църквата трябва да има поне толкова роля в социалната дейност, колкото и нехристиянските неправителствени организации. Това е добра практика! Но в резултат на това съревнование в социалната дейност с неправителствения сектор, все повече вярващи считат, че съвременното понятие за социална дейност отговаря на призива на Исус след притчата за самарянина. Тук съвременната действителност ни води до погрешно тълкуване на Библейския текст.

Притчата за самарянина изобразява втората най-голяма заповед - "да възлюбиш ближния, както себе си". А да възлюбиш както себе си и това да се грижиш за хора в нужда не винаги е едно и също. Призивът на Исус е да създаваме ближни. Той ни най-малко не извисява над всичко социалната дейност, но създаването на близост чрез грижа. И тук идва ролята на благовестието. Създадената близост чрез грижа е всъщност грижа за почвата. Тогава Божието слово е в състояние да попадне на добра почва и да даде изобилен плод. Защото в този момент не просто се опитваш да убеждаваш човека в една от многото религии, но демонстрираш какво всъщност представляват принципите на Божието Царство. Доста вярващи считат, че благовестие значи поредица от заучени фрази, но в Новия Завет Йоан Кръстител, Исус и учениците му изразяваха благата вест с една единствена фраза: "Божието царство наближи" (Матей. 3:1-2; 4:17; 10:7; Деяния 1:3; 8:12; 19:6). Като постигаме с хората близост чрез грижа, показваме именно това.

Принципите на Царството стават близки за човека, на когото благовестваме чрез грижа. Той става наш ближен. Това значи "Божието царство наближи"!

Ето защо, не можем да си позволим да вярваме, че постъпваме като в притчата за самарянина, ако откъсваме социалната дейност от благовестието. Не можем да си позволим да вярваме, че църквата има социална мисия, която трябва да се разглежда отделно от призива за благовестие.

Обикновено виждаме едни неща в Библията, а прескачаме други. Но в Новия Завет няма благовестие без грижа и грижа за недостигнатите без благовестие. Според темперамента и личния си призив сме склонни да разглеждаме Христос или най-вече като благовестител, или най-вече като добрия самарянин. Той, обаче, от една страна проповядваше на множествата, но от друга лекуваше хората, освобождаваше ги от демони и най-важното - имаше група хора, за които се грижеше във всеки момент, подготвяйки ги за това те да станат преносители на Благата вест. Независимо от това какъв е призивът на Христос лично към теб - предимно към благовестие, или предимно към грижа, винаги е добре да отдаваш значение и на другата страна на нещата. Това със сигурност ще ти дава по-реална представа за общия Христов призив към последователите Му и ще увеличава успеха в служението ти.

Какво ще изберем - благовестие или грижа? Ако трябва да ги степенуваме по важност, по-важна е грижата, понеже е свързана както с времето преди благовестието, така и след като семето попадне на добра почва. Тя е прякото изпълнение на втората най-голяма заповед спрямо невярващи и вярващи ближни. Но благовестието и грижата са неделимо свързани части от един и същ призив на Исус към нас. Затова, сами решаваме дали да разкъсаме Христовото послание и да го превърнем в човешко. Или чрез грижа и благовестие да показваме на дело, че "Божието царство наближи".